Лого на Международната асоциация на юристите

Третиране на чуждестранни страни в австрийския граждански процес: предоставяне на обезпечение за процесуални разходи

Австрийският граждански процесуален кодекс (Zivilprozessordnung, наричан по-долу "ZPO") урежда разноските по граждански производства в Австрия. По принцип страните по спора заплащат разноските, които са направили за участието си в производството, и по принцип на спечелилата страна в крайна сметка се присъждат направените от нея разноски.

Преобладаващата страна, която иска да приведе в изпълнение решение за разноските срещу чуждестранна страна (т.е. страна без австрийско гражданство или с обичайно местопребиваване извън Австрия), може да срещне трудности, ако чуждестранната страна не притежава никакви активи в Австрия, срещу които решението за разноските може да бъде приведено в изпълнение.1 По този начин преобладаващата страна ще трябва да търси изпълнение на решението на австрийския съд в чужбина, което потенциално може да доведе до допълнителни трудности.

За да се гарантира, че разноските по производството могат да бъдат поискани от спечелилата страна, в § 57, параграф 1 от ZPO се предвижда, че ако чуждестранна страна по спор се яви като ищец пред австрийски съд с иск, произтичащ от или във връзка с разпоредбите на ZPO, чуждестранният ищец е длъжен - по искане на ответника - да предостави на ответника гаранция за разноските по производството. Целта на тази разпоредба е да се гарантира изпълняемостта на всеки потенциален иск относно разходите.

В тази връзка § 60, параграф 2 от ZPO определя размера на обезпечението, което трябва да бъде предоставено, въз основа на разходите, които ответникът трябва да направи по разумни причини в хода на производството; тежестта да обоснове своите разходи е на ответника. Такива разходи могат да включват адвокатски и съдебни хонорари, възнаграждения за експерти и всички и всякакви други разходи, възникнали в хода на производството. Важно е обаче да се отбележи, че разходите, произтичащи от евентуални насрещни искове, не се вземат предвид при определянето на размера на обезпечението на разходите.

Коментар:

На теория горепосочените разпоредби служат за осигуряване на известна степен на стабилност и отчетност на разходите за съдебни производства в Австрия. На практика и в зависимост от естеството на спора обезпечението, което трябва да бъде предоставено, може да представлява тежко бреме за чуждестранния ищец и по този начин може ефективно да действа като бариера за достъп до правосъдие в Австрия, като по този начин поставя чуждестранния ищец в неблагоприятно положение пред австрийските съдилища.

За да се преодолее тази възможност, в член 57, параграф 2 от ZPO са предвидени някои изключения, които освобождават чуждестранния ищец от задължението да предостави гаранция за разноските. Накратко, за чуждестранния ищец не съществува задължение да предоставя гаранция за разноски, ако: (i) обичайното местопребиваване на ищеца е в Австрия (§ 57, ал. 2, т. 1 ZPO); (ii) решението на австрийския съд относно разноските подлежи на изпълнение в държавата по местопребиваване на чуждестранния ищец (§ 57, ал. 2, т. 1а ZPO); (iii) чуждестранният ищец разполага с достатъчно недвижимо имущество в Австрия (§ 57, ал. 2, т. 2 ZPO); и (iv) предметът на иска е от брачен характер (§ 57, ал. 2, т. 3 ZPO).

Изключението от изискването за обезпечение на процесуалните разходи, предвидено в § 57, ал. 2, т. 1а, гарантира, че чуждестранните ищци са поставени при равни условия - съгласно съществуващите закони и съдебни процедури - с австрийските си колеги по отношение на процесуалните разходи в австрийската съдебна система.

В тази връзка австрийският съд, сезиран с молба от чуждестранен ищец съгласно § 57, параграф 2, точка 1а от ZPO, трябва да прецени изпълнимостта на решението за разноските в съответствие с правото на държавата по обичайното местопребиваване на чуждестранния ищец.

В решението си от 2001 г. (OGH Rkv 1/01), което се основава на по-ранно решение от 1997 г. (1 Ob 63/97i), Върховният съд на Австрия излага общите съображения, които следва да се преценяват при определяне на приложимостта на § 57, параграф 2, точка 1а от ZPO. Съдът постанови, че националното право за изпълнение и съответните разпоредби на международните договори, включително поведението на държавата по изпълнението (Verhalten des anderen Staats), в която е обичайното местопребиваване на чуждестранния ищец, са решаващи при разглеждането на приложимостта на § 57, ал. 2, т. 1а ZPO2. В обобщение, чуждестранният ищец, който подава молба за освобождаване съгласно § 57, ал. 2, т. 1а, трябва да може да докаже, че решението на австрийски съд би било изпълнимо по неговото обичайно местопребиваване.

Заключение

Австрийският Граждански процесуален кодекс предвижда рамка за разглеждане на процесуалните разходи в рамките на австрийската съдебна система. По принцип на спечелилата страна се присъждат съдебните разноски. В отговор на иск от чуждестранен ищец ответникът може да поиска от чуждестранния ищец да внесе гаранция за процесуалните разходи, която да отразява разходите на ответника за производството. Широко изключение от това правило се съдържа в § 57, ал. 2, т. 1а от ZPO за решенията за разноските, които биха подлежали на изпълнение в мястото на обичайно местопребиваване на чуждестранния ищец. В това отношение тежестта да подаде молба за изключението е на чуждестранния ищец, като докаже, че решението на австрийските съдилища е изпълнимо в неговото обичайно местопребиваване. Тази разпоредба, наред с другото, осигурява известна степен на справедливост и равенство при третирането на чуждестранните страни в австрийската съдебна система.

1За по-подробна оценка на определението за чуждестранна страна за целите на австрийския Граждански процесуален кодекс вж. например: Правни аспекти относно чуждестранните страни в австрийските граждански съдилища от Walter H. Rechberger, в "The Culture of Judicial Independence in a Globalised World", под редакцията на Shimon Shetreet, Wayne McCormack. Brill Nijhoff, 2016 г., стр. 263-4.

2На тези съображения, изложени от Върховния съд, се е позовал неотдавна Областният върховен съд на Линц в решението си от януари 2020 г. (2 R 186/19t).